петък, 10 ноември 2017 г.

Моята 1989 година




Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и “неизбежност” на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идео- лозите на комунизма бяха уверени, че едно ново и справедливо общество ще победи капитализма. Но както гласи народната мъдрост: “Човек предполага, Господ – разполага”. 

Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света или някоя негова част, и променят рязко картата на региона, културно-политическия климат в една или много страни. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок губи Студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване, внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 година. 

Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият Чичо Сам или Рейгън е организирал чрез тайните си служби рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И също така, ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон пак тогава. 

Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-а отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София – всъщност бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални, неразрушителни провали в системата. Берлинската стена някак ненадейно падна на 9 ноември. Тодор Живков, също така ненадейно, падна на 10 ноември. През същата есен се случи и Кадифената революция в Прага и доста “некадифената”, а окървавена гражданска война в Букурещ. Във Варшава нещата се бяха случили малко по-рано. 

През втората половина на 80-те години, макар и никога да не либерализира централизираната държавна икономика на СССР (и това беше голямата му грешка), Горбачов започна да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един “комунизъм с човешко лице” – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците да изградят 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет и последвалото съветско военно нахлуване. 

В средата на 80-те години в България парадоксално започнахме да четем списание “Огоньок” и да гледаме руската телевизия – тази втора програма по нашата телевизия, която дотогава беше олицетворение на убийствената скука. Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов, България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. Точно по това време беше извършен “възродителният процес” – насилственото преименуване на българските турци. По същото време бе наложен режим на тока (два часа имаш ток, два часа нямаш) и имаше осезаемо общо обедняване. Засто- ят, все по-голямата мизерия и отчаяние бяха видими и по улиците, и в душите на хората. 
Започна да се надига недоволство. Дори таксиметрови шофьори се осмеляваха открито да ругаят Живков пред клиентите си, което в по-ранен период беше напълно немислимо. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и “Гласът на Америка” и ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. Разбира се, не на публични места, а вкъщи. Слушахме ги, за да чуем за себе си. Не можехме да научим истината за това, което става у нас, за преименуването на турците и техните протести, за “неформалните групи” или за реалното икономическо състояние на страната от нашите държавно контролирани медии. Тогава нямаше интернет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. 

През есента на 1988 г. в София се създаде прогорбачовският Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. А преди това вече бяха създадени Русенският комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и “Екогласност”. Това бяха нелегални организации, наричани “неформални групи”. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо през реката от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава НРБ, дори най-невинното изказване на лично мнение по някой въпрос, се третираше като вражеска дейност. 

Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989 г. или поне преди последните месеци на Живковия режим, че България е била най-безропотният сателит на СССР. Мнозина и днес вярват на разпространявания от остатъците от Държавна сигурност мит, че всички дисиденти в края на 80-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на 90-те именно от хора на бившите тайни служби. В също- то време други от тях, заедно с определени членове на партийната номенклатура, трескаво перяха куфарчета с държавни пари извън България. 

Вярно е, че много агенти на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало почтени хора, активно съпротивля- ващи се на режима. А тези, които пасивно го мразеха, поне в големите градове, бяха мнозинство. 

Уви, днес по-младите хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на страната на 9 септември 1944 година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движение от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа, доста по- мащабно от партизанското антифашистко движение. Репресиите у нас в ранните години на комунизма са били изключително жестоки. 

В края на 80-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от края на 40-те, за масовите убийства и лагерите, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече не е имало лагери и политически затворници. Повечето хора не знаеха за лагерите в Ловеч и Скравена, за убийствата на хора като Александър Николов, известен като Сашо Сладура, пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 г. Или за повторното отваряне на лагера в Белене през 80-те по време на Възродителния процес. Не се знаеше нищо за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично (или пред “приятели”) са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, четвърт век по-късно, не се изучава в нашите училища и не се знае добре от повечето хора. 
Но каква беше 1989 година за мен, в моите спомени?
Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много лично за мен, но знаят фамилното ми име, казват “този пък кога се пребоядиса”. Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев, както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше станал близък с Людмила Живкова през 70-те. 
В детството ми, преди гимназията (аз съм роден през 1957- а), баща ми беше млад поет, който живееше като “заврян зет” при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариера на баща ми започна малко по-късно и като тийнейджър аз съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Ползвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха много важно нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство “Народна култура” и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг, както и на руски поети като Владимир Висоцки. В началото на 80-те написах стихотворението “Предчувствие за тържество” за “другарите с винчестери над камините” и за това, че не само глиганите, но и кротките и послушни прасета “за Коледа ще ги заколят”. Както разбрах наскоро, още тогава, в началото на 80-те, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г. Казвайки това, съм далеч от мисълта да се представям за някакъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита: не съм се “пребоядисвал” по политически причини, нито съм членувал в БКП, нито съм я възхвалявал някога. Но много добре знам какво са преживели десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че произхождат от “буржоазно семейство”. Би било абсурдно да се сравнявам с тях. 
През януари 1989 г. с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати” – списанията “Глас” и “Мост”. По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на новосъздадения Клуб за гласност – и поисках да подпиша писмото в защита на Петър, както и да стана член на Клуба. Там, у Блага, се запознах и с автора на инкриминираната книга “Фашизмът” Желю Желев. Малко по-късно двамата с Едвин Сугарев станахме членове и на “Екогласност”. 

Първо ние с Едвин мислехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой друг да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално писани на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, мой приятел и колега от издателство “Народна култура”, а на списание “Мост” на Едвин – Владо Руменов. 

Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по- късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. От мемоарите на тогавашния цензор Караманчев разбирам, че в Държавна сигурност били много фрустрирани, че не могат да разберат къде точно сме отпечатали списанията. Ето къде: на Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването им двустранна фотохартия, каквато се продаваше в магазина на “Фохар” до тогавашното Американско посолство на улица “Съборна”. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После ги проявявахме във ваната в банята ми. Произведохме по петдесет броя от всяко списание. Това отне доста дни. 
Така произведените бройки от “Глас” и “Мост” раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това правеха допълнителни копия, които също раздаваха, и така тиражът постоянно нарастваше. Това е всъщност “самиздатът” – текст, който сам се издава, а не текст, който авторът му сам си издава. 

Но за списанията наистина се разчу едва когато Румяна Узунова ги спомена по “Свободна Европа”. Главната дейност на т. нар. “неформални” групи през 1988 и 1989 г. беше 
да подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха, разбира се, не чрез официалните медии, а чрез самиздата или чрез “Свободна Европа”. Доста преди нас същото бяха правили и правеха унгарците, чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най- известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев, Георги Величков, Марко Ганчев и др., както и по-млади интелектуалци. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите. 

В третия брой на списание “Глас” публикувах и открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна република България с призив за освобождаването на български полит-затворници – бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци. Спомням си как Румяна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по Радио “Свободна Европа”, каза: “И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознах лично с Румяна Узунова. 

С Едвин Сугарев бяхме глобени за “публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот – 500 лева. Заплатата ми като редактор в издателство “Народна култура” беше 220. Първо главният цензор, писателят Валентин Караманчев, ме извика в сдружение “Българска книга и печат” – институцията, без чието одобрение не можеше да излезе нито една книга, вестник или списание в България. Той ме вкара в някаква зала с дълга маса с червена плюшена покривка и ме насочи да седна на едно определено място, където явно имаше микрофон. Започна да ме провокира да говоря против моята шефка Вера Ганчева. Аз не казах нищо против нея, но малко по-късно, под натиска на КДС, тя все пак ме съкрати от издателството. А от сдружението в прав текст ме заплашиха, че ако издам още един брой от “Глас”, с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор. Издадох още един двоен брой през октомври. 

През октомври 1989 г. в София се състоя международен екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. “Екогласност” започна да събира подписи в градинката пред ресторант “Кристал” под петиция с екологически искания – срещу два безумни проекта за прехвърляне на рилските води и за местенето на река Места към София и Тракия. (“Екогласност” беше и против строежа на АЕЦ “Белене”, който вече беше започнал тогава.) Събирахме подписите доста време. Събраха се над десет хиляди. Хората спираха, както минаваха през градинката, и подписваха. Страхът беше преодолян. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждестранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписи активисти. 

На трети ноември се организира голям митинг пред “Св. Александър Невски”. 
Събрахме се, по различни данни, между четири и седем хиляди души, и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път огромна маса хора излизаха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник “Работническо дело” с мънички букви в долния край на предпоследната страница (последната беше по-четена, защото на нея имаше спорт) съобщи, че някаква “група граждани” внесли някаква петиция (не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението “Трети ноември” по този повод същия ден. 

Никой от нас не можеше тогава да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа от Москва, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” (на перестройката), но бурята в крайна сметка го отнесе и снишен. Бурята на перестройката впрочем не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира. Той се опита да го демократизира, но се провали с икономическата реформа и така се създаде посткомунистическата червена олигархия, която взе властта и в Русия, и у нас. 

Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. Строят беше прогнил и се сгромоляса неочаквано дори за Запада – главно по икономически причини. Но недоволството на хората беше и следствие от упадъка и последен мощен тласък за събаряне на системата. 

“Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време”, по думите на Линкълн. За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани много повече от един път, през цялото време – дори до днес. 
Какво се случи през последните 27 години е друг и не по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, фактът, че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тежка реалност. Държавна сигурност и някои членове на бившата комунистическа номенклатура ръководеха прехода у нас. Охранителите на комунизма, някои бивши “активни борци срещу капитализма”, или техни деца, сами се превърнаха в новите капиталисти за една нощ. 
Най-доброто, което ни се случи през годините на прехода, след Лукановата гладна зима, Виденовата хиперинфлация, мутренското беззаконие, беше присъединяването ни към Европейския съюз. 


Редактиран за Свободно поетическо общество (http://www.freepoetrysociety.com/articles/moqta_1989) и допълнен вариант на текст, писан за електронния вестник “Дневник” през октомври 2014 г. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар